Teen Spirit ^__^

Teen Spirit · Заглавие: Teen Spirit ^__^ Сря Май 06, 2009 12:02 pm

Правя това, понеже видях, че имате доста творци във форумчето.
Нямам нови неща, но се надявам,ч е все на някой нещо ще му допадне.

_________________

When you see my face, hope it gives you hell
Hope it gives you hell ...
When you walk my way, hope it gives you hell
Hope it gives you hell

If you find a man that's worth a damn and treats you well
Then he's a fool, your just as well, hope it gives you hell

Teen Spirit · Заглавие: Re: Teen Spirit ^__^ Сря Май 06, 2009 12:05 pm

Няколко рисунки, които правих в час по френски
Предварително се извинявам за качеството, но бяха снимани с чужд телефон и на оскъдно осветление.

1
2 (тази не става)
3
4

_________________

When you see my face, hope it gives you hell
Hope it gives you hell ...
When you walk my way, hope it gives you hell
Hope it gives you hell

If you find a man that's worth a damn and treats you well
Then he's a fool, your just as well, hope it gives you hell

Teen Spirit · Заглавие: Re: Teen Spirit ^__^ Чет Май 07, 2009 2:19 pm

Слагам и това, макар че съм сигурна, че на никой няма да му хареса.
Ама все пак ето ви го, да знаете какво именно правят в час гимназистите, когато не ходят до тоалетната и не ритат коша за боклук.

Седя на стола, и пропъждам тъмнината. Пъдя и съня, и без него мога да живея.Седя на стола и мисля хиляди неща – глупави, лъжливи и определено не толкова истински, колкото ми се иска. Има демон в душата ми, обвит в облаци дим. Демон, вплел се в стомаха ми, просмукан в кръвта ми, вгнезден в сърцето ми.
- Какво знаеш ти за любовта, дете? – ме пита той. – Опитала ли си от забранения плод, за да говориш така свободно и открито за нея? Знаеш ли на какво се основава чувството, за което уж всички живеят и умират?
Облаци дим се издигат към светлината, която хвърля лампата и за миг забравям тъмните сенки, които са скупчени на стената, изчаквайки ме да проявя дори и миг невнимание и разсеяност. Задушени от острата опияняваща миризма на никотина, няколко мушички падат по бюрото ми, носейки известие за преждевременната смърт. Грижливо изписват със собствените си безжизнени телца преходността на живота.
Лампата изгасва, светлината изчезва, едва различавам малките трупове в тъмното. Не човешки, но все пак трупове…И мирисът на лавандула, идващ откъм близкия прозорец сякаш дава последно причастие.
Седя в тъмното и усещам как демонът се пробужда в мен. Не за пръв, но не и за последен път, аз знам. Тъй като се е превърнал в неизменна част от мен, вплетен в тялото ми, с разпрострени израстъци навсякъде, здраво впити. И пак: мирисът на дива лавандула.Заплетен е в ума ми, дава проявление, място за изява на лоши мисли, лоши намерения. Злоба, омраза, ненавист…поглъщат мен, докато той се храни с тях. И мами още лоши помисли, за да задоволи глада си. Радостта става на болка, ентусиазмът се превръща в отчаяние, а чистата еуфория – в нищо повече от проклятие, закрепено пак с… Какво? Познахте – клонка лавандула.
- Любов ли бе, да я опишеш? - пита демонът, нагло пренебрегвайки въпросът, който замря на устните ми преди да бъде изречен.
- Защо не ми опишеш любовта…дете?
И знам, макар и с частица от ума си, че, нежно хванал ме за ръка, той всъщност ме води към пропастта. И мили, изкушаващи думи, небрежно, невинно прошепнати, ще се опита да ме придума да скоча. А ако затворя очи и се опитам да го прогоня, ще ме бутне вътре. И пак ще се загубя, опитвайки се да намеря самата себе си.
- Опиши ми любовта, хайде… - протяга мъртво бели пръсти той. – Не можеш?
- Не мога. Не мога да мисля, не мога вечно да знам всичко. – думите, прошепнати от устните ми не са мои, но това едва ли е от значение. Негови са, всъщност, защото той уважава само своите твърдения, а към мислите на другите се отнася с укор и презрение.
- Да ти я опиша аз тогава… А? дете? Любов… Любов ли бе да ч опишеш? Егоистична, ревностна, злокобна, смъртоносна. Казват, че ако се влюбиш, се променяш. И фактически, това неизменно означава, че част от теб умира. Да, умира. Загива безвъзвратно, като тъмнината, разтворена в лъчите на слънцето. Като капката гореща кръв, удавена в ледените вълни на океана. И ако част от теб умира, то как тогава можеш да си сигурен, че това не е именно най – добрата от всички? Залагаш всичко в името на любовта, а накрая губиш много повече от живота си. Губиш себе си, губиш този, който си бил, губиш душата си. А кой ли вярва в душата? – подсмихва се той. – Не знам. Със сигурност не и влюбените. Губиш собствената си принадлежност, това твое „аз”…
Да, и знаеш ли защо? Защото решаваш да поискаш нещо повече от всичко това, което вече имаш. Наглост, алчност, искаш още, желаеш още, копнееш за още…Хората са мазохисти. Влюбват се,за да страдат. И дори когато страдат, пак са щастливи. Егоисти…
Любовта не е за всекиго, дете… тя не е нежна, мила и добра. Тя е именно всичко това, което мразиш от дъното на душата си. Не е топлина, а сковаващ студ, вледеняващ кръвта ти, трошащ костите ти. Не.. Не е за всеки любовта. Ти вярвай, че ще оцелееш и без нея, вярвай си, че все някой ден ще имаш така желаната възможност да страдаш…
И хилядите никотинови прашинки, съставни части на цигарения дим, хилядите различни по вид отровни изпарения, вливащи се в дробовете ми всеки път щом вдишам, се умножават много кратно. Виждам всяка буква, виждам глупавата и несъществуваща любов. Сега е само дума, не надежда или чувство.
- Скачай, потъни в безвремието… - шепне някой на ухото ми, а затворените ми очи виждат друга, паралелна реалност. – Дишай, скачай и живей.
И с ръце, като крила разперени летя и падам в пропастта. Като птица от небето, с единствената разлика, че е вече отдавна мъртва. Труп при труповете, прах при прахта. Затворени очи. Затворени… Затворени…

…………..

Сега отворени. Широко, широко отворени, попиващи всяко нещо около себе си, сякаш го съзират за първи път.
Късно е. Демонът заспа отдавна. Дори и демоните спят, не знаехте ли?
Той спи, а аз будувам. Изхабена, празна, изтощена, очакваща съня.
И знам, че скочих в пропастта, ала съм жива, да. Умря само една безполезна мисъл, която и без това се луташе като сомнамбул в мрачните килии на ума ми вече твърде много време. Умря нагласата и възгледът за любовта. Сляпата вяра, подклаждана от куп безсмислени истории, създадени за онези, които си търсят оправдание да плачат. По – силна съм, по – жива. Макар и без любов – разбира се, че мога да живея, макар че се уверявам в този дълго отричан факт.

…………

И се оглеждам.
Тишина.
Моят демон спи отдавна, и аз се готвя да го последвам. Изтощена съм. Цигареният дим се утаява, облаци попиват в килима, в мебелите, в дрехите ми. И никотинът, и отровата, и труповете, пръснати като карфици по белите листи – все там ще си останат.
Заспивам и сънувам. Сънувам влюбеният демон. И се разнася сладострастен мирис, напомнящ ми на толкова много хубави неща, кое от кое по – прекрасно,по – реално, по – истинско… А този мирис… лавандула?
Изсъхнала и пожълтяла, но все пак лавандула. Човек не може да получи всичкото, което иска, не е ли така? Бледо подобие на цвете…
Мъртва, да… Но лавандула.

_________________

When you see my face, hope it gives you hell
Hope it gives you hell ...
When you walk my way, hope it gives you hell
Hope it gives you hell

If you find a man that's worth a damn and treats you well
Then he's a fool, your just as well, hope it gives you hell

Edward[love]Bella · Admin Брой мнения: 208 Join date: 27.09.2008

Страхотно ее ...
Сори, ама няма да мина без най яката част:
И фактически, това неизменно означава, че част от теб умира. Да, умира. Загива безвъзвратно, като тъмнината, разтворена в лъчите на слънцето. Като капката гореща кръв, удавена в ледените вълни на океана. И ако част от теб умира, то как тогава можеш да си сигурен, че това не е именно най – добрата от всички? Залагаш всичко в името на любовта, а накрая губиш много повече от живота си. Губиш себе си, губиш този, който си бил, губиш душата си. А кой ли вярва в душата? – подсмихва се той. – Не знам. Със сигурност не и влюбените. Губиш собствената си принадлежност, това твое „аз”…

_________________
.."След всичките хиляди пъти, които съм ти казвал, че те обичам, как можа да оставиш една дума да разбие вярата ти в мен?"...
[img:]http://195.149.248.189:8080/2009-03-22/22bdb83f27dac90e5159d350faa0d848_120x90.jpg[/img:]

SunFlower_ · Брой мнения: 402 Join date: 27.09.2008

Гале...ако това не се води за хубаво...аз направо...не знам. Трябва да си някой гений... Чела съм твърде малко, за да е невероятно ценно мнението ми, но това просто е едно от най-красивите неща, на които съм попадала *в транс* хD

Teen Spirit · Заглавие: Re: Teen Spirit ^__^ Съб Май 09, 2009 8:34 pm

Това го написах специално за три мои много близки приятелки, и макар че вече са го виждали и зипълни предназначението си, го слагам и тук.
Няма да се сърдя, ако никой не си направи труда да го чете. Smile

Дневниците са едни от малкото неща, които остават незасегнати от времето. Неизпепелени от все поглъщащият огън. Чувам клишета навсякъде. Чета за тях по книгите, виждам ги всеки ден със собствените си очи. Недоизречени думи, недоизказани чувства, напразно пропиляното: „Обичам те”. Егоизмът и любовта не са най – подходящите спътници, но обикновено са принудени да вървят заедно, в една неизменна посока.
И нямам миг покой. Вплетена съм във времето, с нишки, здрави като паяжина, и също тъй нежни. Не мога да заспя, да чувствам, да живея. Дори и дишам трудно. Мъчително. С хрипове, изтръгващи се от изхабените ми дробове. Ръцете на старица, сълзите на света. Душата на дете. Не… Сълзите май са мои. А сърцето… То ли?
Него отдавна вече го няма – цигареният дим го обви като плътно наметало, тъмнината го закри. Загубих го някъде измежду хилядите профучаващи коли навън и стотиците хора, с които се сблъсквах всеки ден. Загубих го в навалицата и не успях да го открия, колкото и да търсех. Сякаш в миг взе че се стопи.
И също като Малкия Принц, аз се грижех за тази капризна роза, сякаш от това зависеше целият ми живот. И виждах кадрите и спомените да минават пред очите ми, но бях щастлива, защото имах моя светъл лъч. Моята надежда, моят смисъл, моят смях. Но както става в повечето приказки, лъчът угасна. Пак думи. Глупави, безчувствени, ала без тях не може.
А аз мълчах. Мълчах и носех товара си. Товар от безполезни мечти и спомени. На никого не са притрябвали, дори и на мен, ала ги носех. Не се оплаквах, макар че тихо гледах птиците, по жиците накацали. Мечтаех да съм като тях. Да бъда всичко друго, само не и „аз”.
А нощем, когато сънищата се завръщаха, аз ги приемах с отворени обятия. И връщаха те онзи светъл спомен, който стопляше очите ми. Не знаех и дали кошмарите са истински, или поредните перца, небрежно литнали от полета на някой гълъб, в търсене на любовта… И срещах пак горещите очи и клетви, неизречени, но с времето забравени. Гореше тайнственият пламък, напомняше ми за изминалите дни. За вселите часове, за ентусиазма, гордостта, желанието. За неподправена искра, която да разпалва така познатия пожар. Болезнен, ала сладък. И смъртоносен, и необходим. Опасен, ала все така примамлив и желан. И замъкът на времето, с разкопаните основи и порутените камъни изправи се отново той пред мен. Знамена по кулите, приятелски усмивки, и спуснат мост към вечността. И знаех, че не съм сама. Че съм щастлива. Сама, но не самотна. На устните ми пак разцъфна старата усмивка, в очите ми проблясна стара радост. Забравена, и както мислех аз, погубена навеки. Ала май не бе така.
Отворих всичките албуми стари, със снимки пожълтели. Ъгълчетата, олющени, подгънати, миг почивка не видели. И знаех, че там, където свършва албума, препълнен със снимки на живота, не свършва моя път. Аз щях да почна да градя отново, макар започвайки от кръстопът. И приключение голямо очаква ме, нали? Ти знаеш…
Съсухрени ръце протегнати, балонът в сини небеса. Макар с лицето на старица, дете живее в моята душа!

_________________

When you see my face, hope it gives you hell
Hope it gives you hell ...
When you walk my way, hope it gives you hell
Hope it gives you hell

If you find a man that's worth a damn and treats you well
Then he's a fool, your just as well, hope it gives you hell

Teen Spirit · Заглавие: Re: Teen Spirit ^__^ Чет Юли 02, 2009 10:57 am

Едва ли някой чете, но все пак...

Дъжд

Вали.
И непрогледна тъмнина, мъгла, толкова гъста, че сякаш трябва да я разрежеш с нож, за да си проправиш път.
Няма никъде утеха, няма никъде надежда, не се вижда така характерната за оптимиста светлина в тунела.
И нервно крача от стая в стая, една и съща площ, която изминавам по няколко пъти всеки божи ден, надявайки се на промяна, която да замени скучното ми ежедневие, да създаде един нов свят и да окрили мечтите ми, да подхрани въображението ми.
Рисувам думите, изпипвам ги, опитвам се да ги почувствам. Да ги усетя как се плъзгат по езика ми и преминават надолу по гърлото ми. Крайна дестинация: сърцето. Къде обаче ще стигнат, това вече не знам. Мога само да се надявам, че ще ми донесат дори една малка частица от така жадуваната топлина.
И чакам слънцето. Чакам го, за да дойде и да разкъса мрака, да разчупи оковите ми и да срути стените на мрачния апартамент, чакам го за да ме извади от тази безмълвна безизходица, в която съм изпаднала.
паля цигара след цигара и крача из ограниченото пространство с което разполагам. И аз, след като толкова добре познавам слабостите на хората, умея да разчувствам. Умея да преливам от глас в глас, от ден в ден, умея да разбирам дори и най – неразбираемите части от обърканата си памет.
И помня. Помня всичко Всяка болка, която ме е разрязвала, макар и да не е потичала кръв, всеки куршум, който ме е пронизвал, макар и не е разкъсвал плътта ми, всеки нож, който се е забивал, макар и да не съм виждала острието му.
Помня всички спомени, колкото и глупаво да звучи това. Хората си мислят, че са силни, но случайно все някъде зърват някой стих, или пък чуват мелодията на отдавна забравена песен. И спомените нахлуват като топъл пролетен вятър през прозореца, като бушуващата вълна над дигата.
Мислят си, че са силни, но аз знам… Аз знам…
Слаби са те, всички до един.
Но се опитват да изтъкнат малките си недостатъци, за да прикрият наличието на по – големите. Опитват се да се излъжат един друг, за да успеят да успокоят собствената си съвест и да нахранят собственото си самочувствие, изведнъж скочило до небето по никаква основателна причина.
Опитват се да избягат, а всъщност краката им са оплетени в безкрайната и непроходима мрежа от лъжи, които сами грижливо са сътворили, с цел да спънат някой друг, когото мразят от цялата си душа и сърце.
И който мрази, значи и обича. Обича всичко, ала мрази преходното, защото то ще подскаже слабостите му на останалите и ще го направи уязвим, точно тогава, когато е готов да се изправи срещу силния вятър, или, нека да го наречем, общественото мнение.
Раждат се комплексите, а после и умозаключенията. Раждат се предрасъдъците, ражда се заблудата. В същото време умира честността и принципите на един иначе достатъчно Човек.
Така е.
нещо трябва да умре, за да се роди друго, трябва да се вдигне тъмнината, за да се появи светлината и да погали с нежни пръсти небето.

……………….

Дъждът трябва да отмие всичката мръсотия, за да може да се освободи пространство за голямото ни его. Пространство за нова горчилка.
Но това е положението. Без същата тази горчилка няма сладост. Хората, същите тези хора, неорганизирани,. Безчувствени, груби и егоистични са казали: „Живей за мига”…

Миговете се проточват, стрелката на часовника стои на едно място, тъй като батериите отдавна са изхабени. Минутите ми се струват часове, а дъждовните капки не намаляват.
Вместо това, те все по – силно плющят, сякаш отекват в главата ми, макар и да съм цялата скрита.
Чакам го да спре, но няма.
И аз така непрестанно мокря всяка вечер възглавницата.
Надявам се на мъничко топлина, на един единствен светъл лъч, на една слънчева усмивка.
Вече същата тази усмивка я чакам с години.
С години чакам и дъжда да спре.

А дотогава? Гледам, че върбата отсреща тъжно е превила гръб, май и тя се надява капките да спрат да падат върху нея.

А слънцето?
Може би ще грейне.
Може би утре.

................

Не знам...
Всички хубави неща са вчера или утре.
Днес само вали.

_________________

_________________

When you see my face, hope it gives you hell
Hope it gives you hell ...
When you walk my way, hope it gives you hell
Hope it gives you hell

If you find a man that's worth a damn and treats you well
Then he's a fool, your just as well, hope it gives you hell